BGtop
our team
Cossara. | administrator
Kael. | administrator
jaqueline. | administrator
profile
Вход

Забравих си паролата!

recent topics
Latest topics
» Джан - джун
Today at 1:28 pm by Cossara.

» Какво слушате в момента?
Today at 1:18 pm by lea evans.

» this girl is on fire| irina reed
Yesterday at 11:36 pm by jaqueline.

» Опиши настроението си с gif!
Сря Май 23, 2018 9:04 pm by Jace ✘

»  Hot or Not
Сря Май 23, 2018 8:07 pm by lea evans.

» Опиши предишният с емотиконка
Сря Май 23, 2018 7:54 pm by jane.

»  Kiss, hug or beer?
Сря Май 23, 2018 7:54 pm by jane.

» Съобщения
Вто Май 22, 2018 1:26 pm by jaqueline.

» Кой е следващият?
Пон Май 21, 2018 9:34 pm by lea evans.

top posters
who is online?
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 14 потребители: 8 Регистрирани, 1 Скрит и 5 Гости

Axel Lagheri, christian., Cossara., Irina R., jaqueline., Lanora., lea evans., Филип Бертранд

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 27, на Пет Май 18, 2018 8:46 pm

Чаз

Go down

Чаз

Писане by Tyler. on Чет Май 03, 2018 4:31 pm

21/Pawl Westley/Scientist/Invulnerability

Името има история, но то не определя човека.

Това поне мисля аз. Не знам какво точно трябва да означава името ми, но знам историята му. Тейлър.  Най- вероятно ако родителите ми не бяха тези, които са нямаше да се казвам така, но как човек може да прецени след като той не избира родителите си, не избира роднините си, почти нищо не може да избере. Може би съдбата е казала, че точно аз....точно аз ще се казвам така. Сигурно много се чудят защо споменах семейството си, ами просто защото съм кръстен на бащата, на дядото на майка ми. Не знам какъв е смисълът, но ми харесва. Въпреки че нито аз нито майка ми го е познавала е решила, че трябва да се казвам така. Казват че нося името и характерът му, че е бил същият като мен...неузнаваем. Затова нося това име и се гордея с него - Тейлър Робертс.
А.К.А: Чаз


Не знам от къде дойде този прякор. Просто един ден всички започнаха да ме наричат така. Чаз, Чаза. Дори майка ми започна да ме нарича Чазодрън, което ме караше да се смея по един доста откачен начин, защото просто звучеше смешно. Но името ми остана токова каквото е. Непокътнато.

Годините не определят мисленето на хората и тяхната същност


Да. Това си е точно така. Как един човек щом чуе годините на някой и решава, че е неопитен или пък, че има много опит. Човече, когато аз бях дете, трябваше да разсъждавам като възрастен, да предприемам решения, да знам неща, които децата на моята възраст не знаят. Но...изгубих детството си, не го изживях. От една страна това ми помага, защото сега мога да се справям сам с живота, но това е нормално, защото съм на двадесет и четири. Колко бързо отлитат годините...

Казват, че външният вид не определя хората, но понякога изобщо не е така... или пък е

Този въпрос ме измъчва от доста време. Прочел съм много книги, но никоя не ми е дала отговор на този въпрос. Всеки човек е един диамант, но нека не забравяме, че диамантът е просто парче въглен, който е бил упорит много години, а въглените изобщо не са красиви, затова и аз не се смятам за голям красавец. Тялото ми е ужасно, поне аз така мисля. По скоро слаб, отколкото мускулест съм, но опитвам да поправя тази лека грешка.
Висок съм и това компенсира от части слабото ми тяло. Косата ми е тъмна като нощта, но не мога да разбера какъв точно цвят е. Дали тъмно кафява или черна. Не знам....
Почти винаги прическата ми я определя възглавницата ми, но понякога стават доста добри попадения.Лицето ми е леко продълговато и това го прави още по- слабо. Очите ми са сини, много светло сини и това съчетано с косата ми правят доста добра комбинациия...е поне на мен ми харесва. Очите ми не са огромни, но понякога изпъкват по един доста странен начин и започвам да приличам на пияница или на наркоман. Носът ми...толкова много мога да говоря за тази част от тялото. Когато бях малък си мислех, че ще е много по- добри хората да са без нос, имах доста добри разсъждения. След това започнах да го закривам и да се оглеждам, но разбрах, че без нос хората стават още по- грозни. Не мога да определя какви точно са устните ми, но поне според мен не са нито много тънки, нито много дебели. Но аз не мога да говоря за устните си, може би трябва да попитам някое момиче. Тялото ми почти изцяло е покрито с татоси. Повечето хора мислят, че съм луд, но на мен ми харесва. Болката е пареща, но някак си ме успокоява. Първата си я направих още когато бях на тринадесе, бе на китката, след това на лявата гърда, а третата бе първата ми цвета на бицепса. След това бе една ат най- мъчителната, която я правих повече от месец, бе цял ръкав, но най - болезнената бе на лявата част от корема, но все пак не съжалявам. Всяка една от тях ми е ката дете...оставен спомен. Но любимата ми е на дясната китка - MUM. Винаги когато я погледна си спомням за майка ми. Другото, което е странно според другите е, че понякога нося черна кръгла обица, но това не се случва постоянно.
Може би нещото, което никога не забравям е да се усмихвам, въпреки че понякога ми е трудно, но все пак някой може да се влюби в усмивката ми.


Характера е нещото, което те създава, прави те такъв какъвто си и трудно се променя.

Добре...дълго мога да говоря за характера си. Както разбрахте още в началото много хора казват, че приличам на бащата, на дядото на майка ми. Аз съм просто неузнаваем. Доста сложна натура съм и малко се затруднявам да говоря за себе си...за характерът си. Нещото което обичам много да правя е да чета. Странно е, но наистина много го обичам, прочел съм доста книги през краткият си, мизерен живот, но по- късно ще разберете защо.
Може би повечето ми от характерът ще е изразен от цитати от книги, защото книгите са нещо невероятно, нещо което докосва душата. Жалко е, че днешните младежи изобщо не обичат да четат, дори не докосват тези невероятни четива, не оценяват труда на писателите, но пък и в днешно време са малко писателите, които могат да докоснат душата и сърцето ти само с едно изречение, повечето са просто аматьори, които искат да продадат книгите си и да направят повече пари и пишат някакви глупости, така че лично аз харесвам по- старите автори, въпреки че има и няколко добри нови автори.
Дълго време единствената цел в живота ми бе да се саморазрушавам. И веднъж ми се прииска щастие. Ужасно е, но един ден изпаднах в плен на вулгарното изкушение да бъда щастлив. По-късно разбрах, че това е най-добрият начин да се саморазрушиш. Затова вече се опитвам да не искам да изпитвам това толкова приятно чувство, което може само да ти навлече беди.
Най- вероятно хората, които ме познават най- добре биха казали, че аз съм човек на крайностите, че мога да бъда колкото нежен, толкова и груб. И най- вероятно са прави. Всъщност съм човек на крайностите. Обичам купоните, жените, колите, моторите и татосите. Всичко което може да навреди на един човек. Колкото и да се пазиш можеш да бъдеш променен, точно затова аз имам две същности. Когато съм с други хора ставам лошото момче, но ако съм сам или някой успее да проникне в душата и сърцето ми, ставам друг човек. Всъщност всекидневие ни непрестанно е бомбардирано от случайности или по-точто случайни срещи на хора и събития, които можем да наречем коинцидентност – тоест две неочаквани събития се случват едновременно, засичат се. Любимият на една млада дама се появява в ресторанта и в същото време прозвучава музиката на Бетовен. Огромно множество такива съвпадения остава незабелязани от човека. Ако вместо този младеж в ресторанта бе седял кварталния месар, момичето нямаше да обърне внимание, че радиото излъчва Бетовен. Но надигащата се любов е изострила чувството й за прекрасното и тя никога вече нямаше да забрави тази музика. Всеки път, когато я чуе, ще се вълнува. Всичко, ставащо около нея в такъв миг, щеше да бъде озарено от музиката. Точно от този пример можем да разберем, че любовта е важно нещо в нашия живот, но...по- добре да не я изпитваме, защото тя е нож с две остриета и никой никога не знае кое ще му бъде забодено в сърцето. Едно от любимите ми произведения е “Славеят и розата”. Още от малък харесвам творчеството на
Оскар Уайлд. Харесва ми начинът му на писане и това, че пише доста истински творби. Точно това негово произведение ме описва от една страна доста добре. И аз като славеят мога да пробождам сърцето си и да страдам, за да помогна на някой друг. Може би доста от Вас не знаят това произведение, но то е просто невероятно, поне за мен. “Смъртта е голяма цена за една червена роза, животът е много скъп за всички. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?” И аз като една птичка бих жертвал живота си без да се замисля, дори да знам, че най- вероятно ще съм го жертвала напразно. Не само поетичните неща, звезди, луни, гори, цветя, но даже и бялото копче за панталон, което блести в локвата на улицата... Всичко има скрита душа, която по-често мълчи отколкото говори. Така съм и аз имам душа, дори другите да не го забелязват. Всъщност аз искам да е така. Точно аз искам другите да мислят, че съм едно безчувствено чудовище, което не може да обича. Може би трябва по- обширно да разкажа за двете крайности, в които може човек да ме види.
А и да не забравя...мразя лъжата, затова винаги казвам нещата такива каквито са и понякога с това наранявам хората, но просто не мога да лъжа.
И така... да продължа нататък. Не съм сигурен точно от къде трябва да започна, дали от добрата или от лошата страна. Може би от добрата, за да се отчаете след това от мен. Както казах преди аз имам душа. Мога да обичам само един човек истински и силно...е като не броим майка ми, но нея вече я няма. Никога няма да оставя приятел, въпреки че аз нямам такива, защото трудно някой може да спечели доверието ми, но един път стане ли това, човекът които го е направил можа да бъде сигурен, че ще му бъда верен до гроба... освен ако той не ме предаде. Тогава всичко умира и зейва пропаст, която никога не може да бъде затворена. Обичам да чета, да свиря на китара, да чувствам всяко чувство такова каквото е, дори то да е най- болезненото чувство, което някога съм чувствал, искам го. Никога не се предавам и не отстъпвам на никой, но понякога когато някой не ми е приятен просто мълча и се опитвам да не се набивам на очи, дори това да е малко трудно, но пък ако някой наистина ми лази по нервите става малко страшно. Не съм сигурен, че разбрахте точно добрите ми черти, но се надявам, че от написаното до сега поне нещичко Ви е накарало да се замислите какъв съм и какъв трябва да е човек. Но... все пак злото никога не умира, то само чака да се прероди. Така и аз си имам своите доста лоши черти.
Пия и пуша в неограничени количества, но това се отнася повече за пушенето, отколкото за пиенето. Пуша каквото ми попадне под ръка. Знам че изобщо не е полезно, но все от нещо черният косач трябва да ме прибере. Мога да счупя главата на някой, без да ми мигне окото. Бия се много, с всеки който ми падне под мерника. В училище бях най- големият вандалин и все още си оставам такъв. Това искам да виждат хората и го постигам доста добре. Мога да изплаша доста хора, само с поглед дори фигурата ми да казва точно обратното. Всъщност не се опитвам да избягвам неприятностите, защото те сами ме намират. Явно им харесвам. Относно интимният ми живот...ревнив съм, но и романтичен, ненаситен, но и много внимателен. Но всичко това се отнася само ако обичам момичето истински, а това ми се е случвало само един път, в противен случай...любовта просто я няма и всичко това изчезва.
Много ми харесва един цитат, който гласи: “Човек е тайна ,тя трябва да бъде разгадана. Ако я разгадаваш цял живот , не казвай че си изгубил време . Аз се занимавам с тази тайна , понеже искам да бъда човек.” и е точно така. Всеки се опитва да разгадае тази тайна, но поне според мен никой не е успял. Чудя се защо имам две лица, защо прикривам същността си, защо правя всичко това... но отговор не откривам и от там стигам до извода, че тайната на човека не може да бъда разгадана.
Хората, които ме познават добре казват да бъда себе си. Чудесно, но кой от себе си? Кой от всичките? Колко на брой са те? И кой от тях съм аз?
Кой всъщност съм аз?
Историята е единственото нещо, което ти остава когато си загубен. Тогава само тя може да ти припомни, кой всъщност си ти.


Може би трябва да започна от самото начало. Роден съм на... Боже вече дори се замислям кога съм се родил. На...осемнайсти декември, в Сан Бернардино, Калифорния. Доста хубаво градче, способно да промени всеки. Но не това е важното. Любящата ми майка се казваше Ерика, а баща ми... ами за него нищо не знам. Дори на го познавам, но и не ме интересува, все пак щом е изоставил мен и майка ми, значи не го е интересувало нещо за мен, така че няма логика мен да ме интересува. Израстнах с майка ми. Тя бе невероятна жена, обичаше ме повече от всички на света и винаги ми казваше, че трябва да обичам, а не да мразя. Тя ме научи на всичко което знам сега, научи ме да обичам.
Отнесох се отново в приказки, но просто толкова ми липсва. Почина преди три години. Тогава имах чувството, че ще умра. Тя бе ясновидка или както там се нарича, казваше ми че дарбата се предава по наследство, но се съмнявала за мен, защото и аз като пра- пра...дядо ми съм щял да имам друга дарба. Разказваше ми за училището, в което е била ходила, за това какво е научила. Какви сили е придобила. Разбира се когато слушах тези така прекрасни истории бях много малък и още не знаех абсолютно нищо за магията (Лунния прах). Когато тръгнах на училище с нормалните деца се чувствах като алцайдер.Аз бях идиота, които не знаеше буквите и не можеше да смята, но те не знаеха нищо от това, което щях да разбера аз. Най- вероятно ядът отключи силата ми или пък може би това, че станах онзи, от които всички се страхуваха. Точно в този период започнах да чета много. Заради желанието си успявах да прочета една книга за половин нощ. Отначало четях романи, детски, за възрасти, всякакви, но след това започнах все повече да се интересувам от изследвания и тестове така започнах да чета книгите на тавана и в мазето. Научих доста от тях. Точно моята способност ми се стори много интересна и много странна, но какво в светът на Лунния прах не е странно. Колкото повече четях през нощта толкова повече развивах другото си аз през деня...да това лошото аз. Опитвах се да не използвам силата си през деня, защото просто понякога ми ставаше трудна, а пък и се изтощавах, но все пак се опитвах да я развия възможно най- много.
Няколко пъти влизах в болница и един път в затвор за 24 часа заради сбиване.
И до ден днешен се опитвам това да не се повтаря, въпреки че понякога ми става доста трудно. Е... понякога лепвам по някой шамар на “Непослушните дечица”. И така... да продължа.
Щом станах на петнайсет трябваше да замина за Ню Йорк, за да уча в Лабораторията. Разбира се и там не бях любимец на учените и отново бях най- големият вандалин. Но все пак учех и това ми помагаше, а пък и нещото което ми се случи там бе толкова прекрасно и в същото време ужасяващо. Влюбих се. Момичето в което бях влюбен бе невероятно. С коси, дълги и меки, очи като на котка...зелени, кожа бяла като …. дори нямам думи, с които да я опиша. Но сърцето и... ах то бе като от камък. Колкото и да опитвах да я спечеля, каквото и да правех не успявах. Тя бе като ледена кралица. Бях готов на всичко, за нея, дори да се променя, но кагато се докоснах поне малко да нея, разбрах, че човек не бива да губи същността си, каквото и да се случва с нея. Тя не можеше да обича, само използваше хората около нея, използваше ги ката играчки. Правеше всичко единствено за нейното благо, никога не се опитваше да направи нещо, за да може другите около нея да са щастливи. Най- вероятно тя не е имала някой, които да може да я научи да обича. Но тази любов отмина. Може би от тогава се научих, че любовта е скапано нещо, но обичта... тя е най- могъщата сила. Според мен обичта е чувството, което идва след любовта, защото обичта е по- силна. След това научих за смъртта на майка ми. Върнах се в Сан Бернардино, но исках да се отърва от спомените за майка ми, затова се върнах отново в Ню Йорк.
Когато станах на двадесет за първи път убих човек, невинен. Това ме накара да се замисля що за животно съм. Тази промяна в живота ми доведе до раздвоение на личността и зависимост към Лунен прах.
Каквото и да казвам аз никога няма да забравя майка ми и нейната история, и никога няма да забравя за обичта и. Тази така силна обич.

Tyler Roberts

_________________
If you touch her, I'll kill you!
avatar
Tyler.
scientist
scientist

Брой мнения : 229
Points : 48
Reputation : 0
Join date : 01.05.2018

Върнете се в началото Go down

Re: Чаз

Писане by jaqueline. on Чет Май 03, 2018 4:43 pm

welcome, sweetheart

_________________
i'm standing on the ashes
Castles are falling and kingdoms are calling to us.They say we're broken but diamonds are born from the dust.Such beautiful disasters.Yeah that's what we are.To fight to fate is what we're after.The future is ours.
avatar
jaqueline.
Administrator, assassin,board member
Administrator, assassin,board member

Брой мнения : 1521
Points : 506
Reputation : 30
Join date : 22.02.2018

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите