BGtop
our team
Cossara. | administrator
Kael. | administrator
jaqueline. | administrator
profile
Вход

Забравих си паролата!

recent topics
Latest topics
top posters
who is online?
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 14 потребители: 8 Регистрирани, 1 Скрит и 5 Гости

Axel Lagheri, christian., Cossara., Irina R., jaqueline., Lanora., lea evans., Филип Бертранд

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 27, на Пет Май 18, 2018 8:46 pm

Et tu, Brute?

Go down

Et tu, Brute?

Писане by Самаил on Чет Май 17, 2018 1:40 am

                                        Samael Vortes  25  downworlder ♦ Ability: Postcognition FC: Rakim Mayers

                          

Металът, използван за изработването на вече похабените лъжици, се удряше неравномерно по ръба на глинените купи, сливайки се с жуженето от стотици гласове, които гласно възхваляваха вкуса на зеленчуковата супа. За много от хората, събрани в огромното помещение това бе първото им хранене от дни насам, правейки насладата от поглъщатено му също толкова приятно, колкото и приема на три вертикални линии от “вълшебното прахче”. Снабдяването с продукти под земята, особено в по-бедните очастъци, се случваше рядко и дните, в които обществената кухня отваряше врати, бяха чествани с гръмки овации и ръкопляскания от тълпата, която досущ като бурно море се бошуваше пред вратите, разбудена от вълнението за топло ястие и от страха, че то би свършило, преди те да имат възможността да близнат поне капка от него.
Големият стенен часовник удари дванадесет, карайки вниманието на младия мъж да се отдели от почти изпразнената чиния и да се стрелне към стрелките, който сега спокойно лежаха една върху друга. Дясната му длан се спусна върху лицето му, прикривайки го от околните, сякаш се надяваше, че по този начин би могъл да се изпари от това място. Сила, която сподед множестно слухове съществува и е притежавана от заможен господин, живеещ с Селен.
- Колко дни ти остават? – гласът на Крис го измъкна от мислите му, карайки го да вдигне поглед, преди тежка въздишка да се изплъзне от плътните му устни.
- 91.
Веждите на приятелят му се смръщиха, ала движенията на ръката му, които енергично придвижваха лъжицата между купата и устните му, не спряха.
- Мисля, че трябва да спреш прахът за известно време, Сам. Започваш да излизаш извън контрол.
Коментарът накара младият мъж да изтръпне. Пръстите му инстинктивно се свиха в юмруци, а атмосферата около него рязко се нанежи, събуждайки усещането за нетърпима топлина, която се разлива на вълни в тялото му, покрито с тънка бяла тениска и сини джинси. Белите му, идеално прави, зъби се забиха в долната му устна, успявайки да разкъсат плътта. Клепачите му се затвориха, а дишането му рязко се учести. Усещаше как кръвта във вените му започва да се придвижва към главата му, заглушавайки тихото шептене на малкото останала съвест в него, която го молеше да не реагира.
Твърде късно.
Дланите му се спуснаха върху дървената повърхност на масата, карайки мъжът срещу него да подскочи, събаряйки посудата пред него между краката си.
- Не знаеш нищо, Крис! Лунният прах няма общо с инцидента, който се случи с онази противна твар, знаеш това! Той ме предизвика!
- Ние живеем в гетото, Самаил! И то под земята, което ни прави и по-низши дори от хората в най-неблагоприятни среди в Лунния град! Понятия като “измет” и “животни” са вече част от нас самите. Всички, които имат щастието да не живеят в това забравено от Бога място, гледат на нас по този начин и ние вече сме го приели. Време е и ти да го направиш – отвърна приятелят му със спокоет тон, докато се навеждаше, за да вдигне падналата купа и лъжица от пода. Жалко, за последните няколко капки, които се разляха върху студеният цимент, вместо върху езикът му.
Сподавен присмех се изплъзна от устните на разгневения мъж:
- Не мисля, че коментарите му бяха пробудени чак толкова от положетиего ми в социалната класова ѝерархия, което почти не се различава от неговото, колкото от разликата в цвета на кожата ни.
- Стига, Сам, не започвай отново с тези оправдания на основа расизъм... Това сме го оставили стотици години назад във времето.
- Оставили? – този път силен ироничен смях си проправи път навън от гърлото на мъжа, карайки плитките около лицето му да затанцуват. – Защо ли очаквах разбиране от теб – та ти си същият като него. Роден превилигирован, само заради нивата меланин в тялото ти. Не знаеш какво е да ставаш всеки ден и да се чудиш дали днес ще е последният ден живот за теб. Не знаеш чувството да усещаш погледи на неодобрение върху себе си, пълзящи като змии по тялото ти. Не знаеш какво е да чуваш всякакъв вид имена по свой адрес, докато...
- И убийството на майка ти, което ти подпомогна, ли ще оправдаеш с това?
Сам спря да говори, след като бе прекъснат с неочаквания коментар от приятеля си, и очите му се разшириха. Не бе сигурен дали му се причу или той наистина го изрече.
- Моля?
- Виж, Сам, не те съдя... – въздъхна събеседникът му, най-накрая събирайки смелост да кръстоса поглед с неговия. – Мисля, че просто имаш проблеми с гнева. От доста време, при това. Имаш бурна натура и приемът на праха само влошава положението ти. Не казвам, че трябва да спреш наркотика – ти знаеш най-добре какво да правиш, но може би е добра идея да го намалиш като доза, хм?
Самаил въздъхна и прокара ръка по плитките на главата си, прибирайки ги в дланта си, преди отново да ги пусне на свобода. Кръвта му кипеше бурно във вените и той използваше целия останал разум в тялото си, в опит да се контролира.
Крис не го разбираше. Никой не го правеше... и заради това си плащаха.
Израстнал с баща, който винаги беше или в затвора, или в публичния дом и майка, която бе прекалено заета да играе ролята на перфектната домакиня за любовника си, Сам от ранни години се бе научил, че не можеш да вярваш на никого, особено в общество като това на долноземците. Те бяха хитри и подли лъжци, които продаваха и най-святото си за няколко грама прах, които да замъглят съзнанието им и да им помогнат да оцелеят още поне една седмица в това място.
Да живееш под земята не бе лесно. Постоянната влага, тъмнината и оскъдният кислород оказваха влияние не само на психическото състояние на хората там, но и на физическите им черти, в зависимост от дълбочината, в която се намираха. Сам се бе родил и живееше в “Кокит”, най-дълбоката част на подземния град, и най-бедната. Тук живееха предимно наркомани, престъпници и хора, останали без работа и дом, прокудени от обществото. Мястото бе олицетворение на отчаяние и безнадеждност, неслучайно кръстено на деветия кръг на Ада от книгата на Данте. Ако той бе жив, със сигурност би се уверил, че именно това е Адът.
Дали заради лошите условия на живот или просто наказание за минали и бъдещи грехове, голяма част от хората в “Кокит” притежаваха по-странни черти на лицето – издължени носове, малки очи и изпъкнали зъби, които им придаваха вид на гризачи. За щастие (или може би не), Сам не притежаваше видими физически изменения, за разлика от своите родители, които нямаха същия късмет. На пръв поглед, той имаше вид на нормален мъж – правилни пропорции на лицето и тялото. Недостатъците му, обаче, си проличаваха в момента, в който той попаднеше в някои от по-горните нива на града, където осветлението бе по-силно, отколкото в “Кокит”. Тогава всеки би забелязал тънкия слой сива мъгла, замъгляваща зениците и ирисите му. На светло той бе почти сляп – израстнал в тъмнина, зрението му бе привикнало с минимална видимост и всеки един ярък източник от лъчи, караше очите му да горят с чувството на неконтролиуема болка. След многото опити да се пригоди към различни среди от квартала, в когото живееше, с времето той разбра, че няма надежда и спря да посещава останалите краища на града. Понякога се чудеше дали някой ден би могъл да излезе на повърхността, без напълно да загуби едно от сетивата си.
Прокашлянето, идващо от приятеля му, който сега се местеше нервно на седалката на стола си, го извади от мислите му. Ръцете му се отпуснаха и той бавно ги смъкна от масата, сваляйки един от приборите, преди да го обхване здраво в дланта си и да го натика до половина в ръкава си. Широка усмивка се плъзна по устните му.
- Знаеш ли, прав си, Крис... Съжалявам. Просто наскоро ми идва в повече – постоянното искане на баща ми за пари, пробацията, която ми лепнаха заради една проста кражба...
- Поредна кражба – поправи го приятелят му, повдигайки вежди. Сам обаче го игнорира.
- ... и цялата тази работа с идеята хората да се връщат отново на повърхността, която аз лично не одобрявам... Предполагам, просто напрежението е доста и избива в емоции, които проявявам в неподходящо време.
Той повдигна леко ръката си, усещайки как металът в ръкава му се спуска надолу, докато не достигна лакътя му. Сетне подаде ръка към събеседника си, очаквайки ръкостискане от негова страна, което обаче така и не дойде.
- Хайде, Крис! Наистина съжалявам... – Сам наведе глава, забивайки поглед в купата пред него, но без да прибира ръката си. – Нека да отидем отздад и друснем едно! Вчера взех от Лара, даде ми гратис, за това, че съм лоялен клиент! Така каза, де, мисля, че е по-скоро, защото още се надява онази вечер да се повтори...
Той усети топлата длан на другия мъж в своята и вдигна поглед, срещайки широка усмивка пред себе си. Разбира се, че Крис нямаше да откаже безплатно друсане.
Двамата мъже издърпаха столовете си назад в синхрон и се надигнаха. Сам закрачи към ръждясалата червена врата на няколко метра от тях, следван от Крис, който се озърташе нервно зад себе си, обзет от странно чувство на безпокойство.
- Успокой се, никой не ни гледа.
Сам отвори вратата, шмугвайки се бързо в прашното помещение, пълно със съборени железни рафтове и няколко дървени палета, които лежаха потънали под дебел сив слой мръсотия. Място, което до преди скоро се е използвало като склад, сега бе олтар за всички пристрастени към лунния прах, личащо се от множеството малки пакетчета, които лежаха наоколо.
Тъмнокожият мъж бръкна в джоба на джинсите си, вадейки подобно пакетче, преди да го подхвърли към приятеля си. Той кимна надолу с глава към един от палетите, давайки ним знак на приятеля си да отвори пакетчето и да раздроби праха във форма, подходяща за прием. Крис не каза нищо в отговор, заставайки на колене пред събореният дървен предмет и завирайки ръка в левия джоб на якето си, в опит да намери нещо, което би му помогнало в процеса.
Изведнъж наведеният мъж рязко се свлече на земята, пронизващ писък излизайки от устните му. Силната болка, която той усещаше в дясната част на бедрата си се разпростря като вълна в тялото му, разтваряйки се във всяка една негова клетка. Погледът му се пусна към кръста му, където той видя забит ножа за хляб, който и двамата ползваха само до преди минути за обяда си. Същият нож, който изчезна безследно от масата в момента, в който Сам изговаряше “искрените” си извинения.
- Самаил...- бе единствената дума, която той успя да произнесе, преди да усети как доза кръв се насъбира в гърлото му, карайки го да се задави. Не знаеше дали болката, която го раздираше отвътре идваше от кървящата рана в тялото му или бе душевната рана на предателствоно от страна на дългогодишния му приятел, с когото бе заедно от дете.
Сам застана на едно коляно до него, заравяйки лице в дланите си.
- Спомняш ли си какво ти казах, когато се запознахме, Крис? Стой си в пътечката и не пресичай моята... А ти какво направи днес? Твоята най-голяма и, за нещастие, последна грешка.
Той се надигна от мястото си, сянката му падаща заплашително върху лицето на кървящия мъж.
- Сбогом, Крис!
Ботушът му се стовари надолу, изпълвайки помещението със силния звън на спукана кост.
-------------------------


Самаил повдигна лъжицата към устните си, приемайки последната студена глътка супа останала в съда, с поглед залепен върху изпокъсаните страници на Шикспировата пиеса "Юлий Цезар", която той придържаше стабилно между пръстите си. Тялото му бе отпуснато напред върху ръба на масата, а краката - кръстосани напред, малки капчици кръв все още стичайки се от ръба на подметката му.



Каска: Ръка, наместо мене говори! 
Пробожда го. Останалите се нахвърлят върху Цезар.
Цезар: И ти ли, Бруте? Смърт, тогава идвай!
Умира. 
....
Брут: Тогаз смъртта е благо за човека и ний сме сторили добро на Цезар, скъсявайки му срока на страха…

_________________
avatar
Самаил

Брой мнения : 2
Points : 1
Reputation : 1
Join date : 15.05.2018

Върнете се в началото Go down

Re: Et tu, Brute?

Писане by jaqueline. on Чет Май 17, 2018 10:58 am

Интересен герой! Добре дошъл. :3

_________________
i'm standing on the ashes
Castles are falling and kingdoms are calling to us.They say we're broken but diamonds are born from the dust.Such beautiful disasters.Yeah that's what we are.To fight to fate is what we're after.The future is ours.
avatar
jaqueline.
Administrator, assassin,board member
Administrator, assassin,board member

Брой мнения : 1521
Points : 506
Reputation : 30
Join date : 22.02.2018

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите